Бъдно
Ниско слязоха звездите тая нощ, Бъдното да видят кога дохожда. А то ей го де е… От най- високия връх слиза и леко си свирука. Калпачето му се белее. В торбичката му – благодат. Спре се, пръсне наоколо благини, пак продължи напред. Най-накрай похлопа на малка портичка. Не чака да му отворят, самичко си влезе. И стъпките му заглъхнаха по шарените черги от надежди тъкани. Вътре чекръчето на времето се върти. До него старица седи на трикрако столче. Наричат я Търпение. Косите ѝ се увиват около чекръчето, почти скриват бръчките ѝ. В пазвата си приказки къта, та триста дни да ги реди на хората. Знае ги от водата в кладенеца на вечността, щото водата пък е мъдрост. До нозете ѝ зеленоока котка се умилква и с кълбото на съдбата си играе. Не се знае коя е по-стара: жената ли, котката ли, с име Случайност… Нишки тегли старицата, дъх задържа и нарича. Кому обич ще се падне, кому – крепко здраве, кому – нов другар… И нишката се точи като нощ. Светнат само за миг очите котешки и пак мръкне. Притаи се Бъдното в най-далечното кьоше като напъдено. Точно до чувала с ланшните орехи. Увеси нос, щото хората уж все го чакат, мислят, че им носи дарове, както се дарува на тежка сватба, ама го не почитат. Не му сторват място в душата си, само в кесия и на гърбина го дирят.
Кога нощта се преполови, в стаята влезе млада невеста. Грее хубостта ѝ, месечината закрива. Щерка е на Търпение. Зоват я Светлина. В плитките ѝ – клонче чемшир. Пристъпи тя с менче, пълно с мераклийско вино, и с бяла погача. Дорде мълком отчупваше комат на майка си, чемширът падна в менчето. Не го вдигна невестата. Нека се напие клончето с червено вино! За добро е! Хаирлия е, за здраве и сила! Спря за миг чекръчето на времето, старческите пръсти на Търпение направиха кръстен знак и поеха хляба. В най-сладкото на комата блестеше сребърна пара. Тъй е в живота: има ли труд и търпение, и парици идат. Не се стърпя Бъдното. Тайно си отчупи коматче и сладко примляска. Сетне бръкна в менчето, закичи се с чешмир и пак си седна в кьошето.
Усмихна се Светлина и седна да кърпи ризата на годината. Пък тя вехта, вехта, цялата в кръпки. Здраво парче плат се не вижда… Отвън се развидели, закукуригаха весело петлите, та събудиха най-малката жена в къщата – внучката на Търпение – Любов. Надигна се от одъра детето, уми си личицето и доведе утрото. Усетила безгрижието, котката бързо се доближи до момиченцето. Взе го то, приласка животинката в скута си. Покори се тогаз Случайност на малката Любов, щото отдавна се бе уморила таз котка да дебне гълъбите по покрива. Ала не са гълъби хвъркатите, човешки стремежи са. Ловеше ги Случайността, със зелени очи ги омагьосваше. Само някое и друго птиче успяваше да се отскубне, да литне и свие гнездо в сърце човешко. Скоро там нов стремеж се излюпваше и полекичка размахваше крилца. Малката златокоса Любов с трепет следеше всичко туй от прозорчето на живота. Мислено погалваше гълъбите, топлина да усетят. И трохи им ронеше. Ръцете на Любовта са крехки, но могат планини да местят и мост над буйни реки да сторват.
Бръкна Бъдното в торбичката си, най- голямата благодат – вярата на Любовта подаде. Тя да я пази, да я топли ведно с радостта. На свой ред, да я даром дарува на хората, та да живеят смислено, но и да я взема от тия, дето си играят с нея все едно е кукла парцалена. Целуна Бъдното малкото девойче по челото и си излезе от тая къща. Продължи напред, че още много свят го чакаше. Подир него тръгнаха само звездите небесни.
Из ” Вълшебство за Коледа”
Ивелина Радионова
