Изучаването на български и турски обреден фолклор в училище

Опит за изследване влиянието върху ученика изучаването на български и турски обреден фолклор в училище

            1. Човекът на Балканите – носител на мултикултурна идентичност

         Факт е, че на Балканите в определена степен изтъняват границите между отделните етнически групи – поради продължителното живеене в земите на Османската империя и сравнително по-свободното движение на хора, стоки и капитали в рамките на тогавашните й граници. Това позволява и по-сериозно културно взаимопроникване между отделните етнически и конфесионални общности, каквото е заимстването на културни традиции. Независимо от това, всяка национална група запазва своята строга йерархия от архетипове, които оформят нейната идентичност. Въпреки че те постоянно общуват и обменят информация помежду си, в плана на националната им идентификация, особено през периода на формирането и изпълването със съдържание на понятието нация през ХІХ в., се стига до идеализирането на „своите” и съответно – до приписването на всевъзможни негативи на „чуждите”. При това всичко става пак в рамките на общото живеене.

         Балканските страни, с паузи от затишие, при всеки свой допир откриват историческата си и манталитетна близост. Въпреки раните, които са си причинили, те нямат особено развити сетива за религиозните си и културни различия, на масово ниво се приемат добронамерено и само различните политики или идеологии могат да предизвикват трусове на неразбирателството и нещастията. Всъщност на Балканите всеки граничи със себе си.

         Пред балканските държави стои въпросът не само за прокарване на инфраструктурата помежду им, стои въпросът за „асфалтиране” на собствените си вътрешни пътища, за подчертаване на собствените емблеми, които все по-релефно да разказват, че на Балканите има държави с автентична култура, която може да ги представи пред света.

         2. Етнокултурното разнообразие в България. Характерни особености на билингвизма

         Етнокултурното разнообразие в България актуализира проблема за осигуряване на устойчиво равновесие и равнопоставеност между различните етнически групи, за осмисляне на културната и езиковата им идентичност и пълноценното им интегриране в обществото.

         В състава на българската нация влизат различни етноси – турци, роми, власи, арменци и пр., като най-многобройни са турците и ромите. Между етносите съществува тясно социално-икономическо и културно взаимодействие, но смесеното етническо население ползва различни езици при общуване в определени сфери и ситуации. Това поставя на дневен ред въпросите за преодоляване на комуникационната бариера между малцинствените общности и обществото като цяло, за съдействие на училището при усвояване на официалния език на обществото, без това да влияе върху културната специфика на всяка малцинствена общност.

         Съществуването на общности, говорещи различни езици в рамките на една държава, се характеризира с това, че техните членове използват различни езици в различни социално-комуникативни сфери в зависимост от конкретната ситуация и в съотвествие с колективните норми и ценности. Това поражда явлението билингвизъм /за някои общности и мултилингвизъм/, което за България означава, че всички етнически общности трябва да владеят официалния за страната български език, независимо от това какъв език ще използват в междуличностното си общуване. Билингвите в България владеят два или повече езика, единият от които е българският, и могат да ги използват като средство за общуване в съответсвие със собствените си желания и обществени потребности, българският език не е чужд – чрез него се удовлетворяват битови, социални, културни, естетически и пр. нужди, т.е. билингвите притежават българска комуникативноречева компетентност. От социолингвистична, в послесдствие и от дидактическа гледна точка, е значим не толкова броят на езиците и диалектите, които те владеят, а „йерархията на съответните езикови формирования, т.е. билингвите не само владеят два езика, но тези два езика се считат за престижни в съответната област. Всеки човек има право да развива съзнанието си за етническа принадлежност чрез изучаване на първия /майчиния/ си език. Но в съвременните мултилингвални и мултикултурни общества приоритетна е ролята на втория /официалния/ език, който поради по-високия си социален статус предлага най-големи възможности за „вграждане” на индивида в структурите на обществото, за приобщаването му към българската национална култура. Изучаването на официалния език в Република България- българския, е от значение за успешно междуличностно общуване и е фактор за цивилизационното равитие на всички етноси. Той е и конституционно регламентираният за общуване език в България, затова изучаването му не е въпрос на избор.

         3. Влиянието върху учениковата личност на изучаването на български обреден фолклор и турски обреден фолклор в училище

         „Етносът е етнически създадена група от хора, които притежават общи, относително стабилни особености на културата и психиката, а също така и съзнание за своето единство и отличие от другите подобни образования. Характерните черти на етноса са детерминирани не от биологическите, а от обществените фактори. Народностното съзнание е естествен резултат от здрава и трайна връзка на отделния човек с основните определящи черти на народа.” /М. Георгиева/.  

Психолозите отбелязват два скокообразни цикъла в развитието на детската личност. Така нареченото от тях първоначално „натрупване” на личността обхваща възрастта от две до пет години. През това време детето усвоява огромна по обем информация, а влиянието на външната среда и социалните фактори се превръщат в основа, от която се формира личността. В много случаи навиците и привичките, изградени в тази възраст, остават за цял живот. Освен това се приема, че в този период се поставя началото на изграждането на личността на детето.

         Вторият етап е времето на истинското формиране и самоформиране на личността в периода от 12 до 15 години. Това е времето на съзнателни усилия за истинско усъвършенстване и самоусъвършенстване.

         Изучаването на български фолклор в училище /в часовете по литература, музика най-вече/ спомага за успешното развитие на детето. Тъй като фолклорните тектове са достъпни и лесни за разбиране. Обикновено в тях се разказва за животни, за природни явления и др. Тези текстове по непринуден начин информират децата за живота и бита на хората в миналото. На тях са присъщи образност, приказност, хумор, имат игров характер.

         Благодарение на педагогическото взаимодействие във фолклорните текстове се реализират процесите на социално учене, предаване и приемане на информация, подражание и социалнозначим опит за учене и труд. Общуването, от своя страна, е един от основните фактори за формиране на детската личност, а фолклорните текстове /български, турски, ромски/ дават големи възможности на учителя да използва този фактор за успешната социализация на децата. От друга страна спомага за избягване на усамотяването на детето /най-често деца от небългарски произход – турци, роми/. Усамотяването на детето обикновено води до възникване у него на болезнени чувства.

         Освен това общуването има особено значение за формиране на определени качества на личността на детето, за поддържане на нормалното равнище на психическите състояния, здравето и работоспособността. В общуването до голяма степен се осъществява подготовката на детето за трудова дейност и за бъдещия му живот като член на колектива. Това е пътят за изграждане на неговата комуникабилност, т.е. способността да установява ефективни контакти с околните. Това от своя страна довежда до изграждане на точно определено отношение на личността към действителността. А за да стане това, ще помогнат и механизмите на социалнопсихологическото заразяване /внушение/ и подражанието.

         Изучаването в училище на български и турски фолклор, на съвместни за християни и мюсюлмани практики, свързани по-скоро с традиционния за народната вяра на Балканите синкретизъм, идващ от общото минало, помага не само на учениците, но и на техните родители, да преодолеят предразсъдъците, възникнали от непознаването на другия и другостта. Именно този синкретизъм, стимулиран по думите на Цв. Георгиева от „системата на комшулука”, „изгражда свързващи между различните общности вериги, които не само съвместяват, но и обединяват светогледните представи и ритуалните практики.”

         Изучаването на български и турски фолклор в училище дава възможност на българските и турските деца да опознаят богатия фолклорен свят на двата етноса, да видят сходствата между двата фолклора, да се убедят, че в приказките, преданията и песните се говори за същите неща – правда, любов и щастие. Така те ще могат в ранна възраст да преодолеят своите предразсъдъци. Изучаването на турски фолклор ще помогне на всички деца да осъзнаят значимостта на общите елементи в традициите и културата на различните етноси в България и ще укрепи у тях чувството за принадлежност към българската нация.Учениците е нужно да осъзнаят, че фолклорните празници отразяват нуждите на хората, носят наслада, развлечения, отмора и духовно възвисяване. Защото те носят духа на народа, изразяват народната душевност и добродетелност. Чрез тях се съхраняват традицията и културата на даден народ, които се предават от поколение на поколение.

         За преодоляване на отчуждението и деструктивните промени в човешките взаимоотношения и общуване трябва да се работи още в начална училищна степен. Посредством изучаването на фолклор /български, турски/ на преден план се поставя общуването. Това е хуманистичен потенциал, изразяващ се в толерантност, сътрудничество и взаимопомощ. Тя създава условие за общуване, изразяване и отстояване на собствена позиция, споделяне на отговорности. Особено ефективна е за активиране на познавателната дейност на учениците и за повишаване на тяхната действеност, особено като се използва съзнателен елемент.

         Очевидна е ролята на традициите и обичаите между учениците, но не простото им опознаване, а разбирането и приемането им, което води до взаимно уважение и зачитане. Смисълът на изучаването на празниците, традиционни за българи и турци е да се акцентира върху общите ценности, символи и ритуални моменти в тях и да се привлече вниманието на учениците върху онова, което свързва двата етноса. Това извежда етносите от тяхното самозатваряне и изолация,  и води до нуждата от съвместяване и взаимно интегриране на различните култури. Това е в унисон със съвременните предизвикателства, които налагат новите норми на поведение, а именно създаване възможност на всеки, живеейки според собствените си разбирания, да се научи да живее и с останалите.

         В учебниците по музика са включени доста български народни песни, а в учебниците по литература народни приказки, пословици, поговорки, също така и песни. На учениците се обяснява, че фолклорът е изражение на самоосъзната, самоидентифицирала се общност, обособена по силата на свое място, свой регион на живеене. Осмислянето на другостта, съзнанието за стойностното на колектива поражда опозицията свое-чуждо, която е основна за фолклора – тя е светогледна, социална, нравствена, етическа. Когато на децата се обяснява празника Сирни заговезни, неминуемо се припомнят и мюсюлманските Курбан и Рамазан Байрам, защото смисълът им се състои в искането на прошка.

         По традиция в българското училище, а и във фолклористиката, се приема следната жанрова диференциация на приказките: вълшебни, битови и приказки за животни. Към битовите се отнасят и корпус текстове с един централен персонаж за Хитър Петър и Настрадин Ходжа.

         Няма исторически сведения кога и къде за първи път се е заговорило за Хитър Петър, затова някои литератори приемат твърде пресилено, че това е станало още в ранните години на османското владичество в България. Отбелязва се, че преди идването на турците на Балканския полуостров, никъде в писмени български паметници от онова време не се говори за Хитър Петър, нито пък се срещат варианти на негови анекдоти. С турското нашествие по нашите земи, завоевателите донасят своя Насреддин Ходжа, който е наричан от гърците Настратин, а от българите Настрадин. Известно време след това насреща му израства с типични български черти образът на Хитър Петър.

         Българските приказки и анекдоти представят Настрадин Ходжа като възрастен, небогат, недотам образован, но природно интелигентен турчин, който е в състояние както да даде умен съвет, така и да иронизира, осмее околните, та дори и себе си. В преките си надхитрения с Хитър Петър Настрадин Ходжа често губи. Но навсякъде в българския фолклор, личността на Настрадин Ходжа се е приемала като на „народен” човек, тъй като по време на османското владичество в България, равнопоставени на „раята”, съставлявана от българите, са били и безимотните и малоимотните турци, които съжителствали мирно с българите.

         През всичките векове на своето съществуване българската народна песен никога не е имала читатели, а само певци и слушатели. Но от втората половина на миналия век до днес съдбата й се променя неузнаваемо. От седенките, от нивите и от сватбите тя е вкарана в многобройни томове с народни умотворения и заживява като писан текст. В часовете по литература българската народна песен се изучава в качеството й на чисто слово, т.е. в качеството на стихотворения. Но дори и така тя има неповторимо очарование. Тъкмо като слово тя е оказала решаващо влияние върху всичките ни големи поети от Ботев до днес. Така че ако не разберем българската народна песен, няма да можем да се докоснем до поетическия свят на Христо Ботев, Пейо Яворов, Асен Разцветников. Възрастта на песните се измерва с векове и за да стигнат до нас, през годините са ги пренесли много поколения певци. Те са били верните стражи на българския национален дух. Народът ни е съхранил това неоценимо богатство и днес можем гордо и достойно да пристъпим прага на българската словесна съкровищница.

         Когато тези песни са се пеели, все още не е имало общобългарски книжовен диалект. Затова всяка песен, всеки вариант е на някакъв диалект, а диалектното рзнообразие е голямо богатство за всеки език.

         Българските народни песни са хиляди. Тяхното изучаване би било невъзможно, ако не се разделят предварително в някакви групи в зависимост от предназначението си, от сюжета, от героите. По такъв начин са се обособили обредните, юнашките, историческите и хайдушките песни, баладите, любовните, семейните и трудовите песни.

         В учебниците по литература в училище са включени уроци за Курбан и Рамазан Байрам, също така и турски народни приказки. Като е наблегнато на тезата, че свещените празници заемат важно място в световните религии – юдаизъм, християнство и ислям. Мюсюлманите имат два големи и почитани от всички тях празника – Рамазан Байрам и Курбан Байрам. На децата се обяснява, че Курбан Байрам се чества всяка година според лунния календар и е свързан с много радости и надежди, със сърдечни молитви отправени към Всемогъщия и Всемилостив Аллах. Този празник е посветен на жеста на Ибрахим /библейския Авраам/, готов да принесе в жертва на Аллах сина си Исмаил, смятан за прародител на арабите. Всевишният високо оценява готовността на нярващия да принесе в жертва най-скъпото за един родител – сина си – в името на Аллах. Точно този случай се припомня всяка година на Курбан Байрам. В Корана се повелява следното: „Тогава прочети молитва и направи курбан в името Господне!” Празникът бележи края на поклонението хадж, което се извършва при свещения храм ал-Кааба в Мека. Курбан Байрам продължава четири дни. За празничната трапеза се жертва и приготвя овен, като е задължително по-голяма част от месото да се раздаде на бедни хора. Подобни празници има и в християнството, и в юдаизма. Тези общи моменти се обясняват на децата като се изтъква факта, че религиите възникват върху обща митологична основа.

         Както в дните на мюсюлманския Курбан и Рамазан Байрам, така по време на юдейската Пасха и християнските Коледа и Великден трапезата на празнуващите е гостоприемана и щедра към бедните хора.

         4. Заключение  

         Зигмунд Фройд е между първите учени, които показват, че в психическо отношение детето съвсем не е умален модел на възрастния индивид, че развитието на психичния му живот се подчинява на определени специфични закономерности, че нормалното следване или отклоненията от тези закономерности имат неотразимо голямо значение за формирането на човешката личност, за съдбата на зрелия човек.

         В такъв контекст от образованието се очаква да произведе добри граждани, от които обществото ще има полза и благодарение на изявата и активността, на които ще има прогрес. Такъв оптимален резултат естествено предполага добра компетентност в областта на правата на човека, формирана в резултат на съответни специално организирани образователни и възпитателни дейности.

Крайно време е образованието да излезе от сградата на учебното заведение и да достигне да всеки човек във всяко селище, колкото и малко да е то, колкото и далече да се намира. Тенденцията е класическата система, т.е. затвореното образование да се развива на основите на разбирането и приемането на другия и другостта, на етническата толерантност и не на последно място себепознанието и самоусъвършенстването, за да можем всички заедно да живеем в един по-добър свят.

         Използвана литература

         1. Георгиева, М., „Обучението по български език в условия на билингвизъм”, Ш., 2004г.

         2. Йовева, Р., „Методика на литературното образование”, Ш., 2008г.

         3. Ставрева, Л., „Приказките на българина”, С., 1993г.

         4. Радева, Ив., „Българските народни песни”, В.Т., 1992г.

         5. Кунчев, Кр., „Общуващият човек в българската възрожденска литература. Етнически стереотипи”, Ш., 2007г.

         6. Паунов, В., „Игри с пръсти за деца от предучилищна възраст”, Ст.З., 1992г.

АЙШЕ РУБЕВА